Тази сутрин, докато се любувах на топлите слънчеви лъчи, изключих ума си, забравих представата за себе си и че съществувам на този свят.

Позволих си за миг да умра в него и да се родя в един друг, блажен и красив свят на тиха радост, на вечен покой, където спомените, вярванията, представите за себе си и света напълно са заличени. И сякаш в такива моменти на дълбок покой, енергийните нива са достатъчно високи, за да ме намерят и впрегнат на работа...Феите, разбира се! Не шефа! :)  

 

И тази фея много искаше да я нарисувам с много, много, милиони много цветчета около нея и докато се тормозих с цветята я попитах дали не е феята на пролетта. Тя ми каза, че такава фея не съществувала, което мен много ме учуди. Тя се представи като феята, която отговаряла за

пролетните розови цветове - не белите, не лилавите или жълтите, но само за пролетните розови цветчета, защото за всеки вид цвят си имало

цял арсенал от феи, които били отговорни за тяхното развитие, цъфтеж и живота на растението, чиито притежание са. Така по-добре се разпределяли отговорностите и се следяла хармонията и енергийните нишки на всеки цветен нюанс. Било много сложно само една фея да отговаря и прави всичко, а и самата природа обичала разнообразните форми на проявление, затова създала много феи, които се грижили специално за идването на пролетта, което обяснява, защо няма фея на пролетта.

​

Аз слушах с интерес и се опитах да проумея казаното. Рисувах си, а тя не спря да дърдори в главата ми. Дори нямах време да помисля за въпрос. С насмешлив тон ми разкри, че същото е било и при хората - Животът създавал само такива личности, от които имал нужда, за да подържа съвършената хармония в нашия свят и той да еволюирал по възможно най-ефективен начин, но много често се случвало ние – ХОРАТА, напълно да се отклоняваме от предназначението си и тогава настъпвало голяма бъркотия. Ставали войни, пандемии, съществували болести, омраза, гняв, несигурност, безотговорност, безверие. Сякаш имало в нашия свят някаква невидимa сила, която омагьосвала хората, замъглявала съзнанието им, заглушавала гласа на душите им и понеже всичко е свързано, се създавалa голяма дисхармония, която ние изживяваме сега. Точно заради това ни е било трудно да изпитваме постоянна радост от това, че съществуваме.

Аз слушах и се чудех измислям ли си, но гласът продължи...

​

„Ако си измисляше, защо светът ти е такъв, какъвто е? Нима имаш по-добро обяснение? Хората вярвате в Бога на Любовта, и той наистина е

И Бог на Любовта, защото ние следваме неговата воля и виждаме как светът ни процъфтява, но каквови спира вие да правите същото? Нима имате нещо по-важно в живота си, освен да проявите в най-висока степен това, за което той ви е създал? Каквито и други постижения да имате, в очите на Природата, Живота, вашия Бог, те ще бъдат несъществени.“

 

Аз спрях да рисувам, а тя си тръгна, даже не ми даде шанс да попитам нещо, а сега се замислям... Аз правя ли това, за което съм създадена?

​

А ти?

 

И ако не го правим, това наистина ли води до нарушаване на хармонията в нашия свят? Ами ако всеки започне да прави това, за което е създаден, това, което казва сърцето му, без значение дали ще има някакви материални облаги, а с вяра, че всичко, от което има нужда ще го получи, то тогава ще спрем ли всички бедствия, нещастия и лошавини, които изживяваме сега? Няма как да знаем, докато не положим усилия и не опитаме, пък да видим дали феята е права...Дали наистина Силата иска единствено това от нас – да бъдем жив инструмент за изпълнение

на божествената воля.

 

Ние изобщо знаем ли как да осъществим това? Разбираме ли го правилно? Ако не положим усилия, за да го разберем и приложим в този си живот, тогава кога? Можем ли да понесем и осъзнаем последтвията от нашето неразбиране, отлагане, неглежиране по този въпрос?

​

Ако не беше важно да се замислиш върху това сега, защо изобщо тази фея те намери днес...