Мимето правеше ангели в пухкавия сняг и се опитваше да хване по някоя снежинка с езика си. Изглеждаше много смешно. Приятелите ѝ правеха същото и навсякъде се усещаше и чуваше истински детски смях. После ненадейно ѝ се прииска да стане снежна топка и Мимето се затъркаля, започвайки да се въргаля надолу по поляната. Снегът беше много мек - перфектен за снежни човеци. Тя не усети как беше стигнала до долната част на поляната и, разбира се, не се беше превърнала в снежна топка. Разбра, че това всъщност не е толкова лесна задача, и се запъхтя.

​

Изведнъж, точно пред нея, снегът започна да се движи. Тя разтри очите си, защото не ѝ се вярваше какво се случва, и с удивление видя, че мърдащият сняг всъщност беше едно малко пухкаво бяло зайче. То беше много сладичко и на Мимето веднага ѝ се прииска да го гушне, но зайчето я видя и така се изплаши, че хукна надолу по склона към близката гора. Тя, без много да му мисли, хукна след него и изобщо не разбра как се озова насред гората. Следите на зайчето изчезваха някъде в гъст храсталак, а смехът на нейните приятели вече не се чуваше.

 

Ами сега?

 

Беше надълбоко в гората и всичко ѝ изглеждаше непознато.

Добре, че бяха следите от нейните стъпки, за да види откъде беше дошла. Смело навлезе още малко навътре и се озова пред чудна поляна. Тя беше заобиколена от високи дървета, а снегът я беше покрил с пухкавата си прегръдка. Мимето седна на едно пънче, сякаш чакаше някакво представление да се разиграе пред нея.

Искаше да се наслади на красивата снежна картина и напълно забрави за приятелите си, които сигурно вече я търсеха. Тя не се страхуваше, че може да се изгуби. Знаеше, че докато вярва на вътрешния си глас, все ще намери пътя към дома. Стоеше и не помръдваше. Всичко беше застинало в чудна ледена магия. Снегът беше толкова бял, толкова чист, миришеше някак особено - просветляващо, и блестеше така вълшебно, като най-редките кристали на света.

Снегът сякаш говореше на света със своите отблясъци, но никой не можеше да го чуе. Мимето се зачуди защо изобщо идва зимата? Каква полза има гората от снега? Тя много искаше да разбере тайните му. Затова взе малко сняг и от него си направи снежна топка. Започна да я разглежда отблизо. Доближи я до лицето си. Чудна работа! Снегът сякаш идваше от друго измерение. Можеше да го моделира, както си иска, но бързо се разтапяше в ръцете ѝ. Изискваше специални условия, за да съществува - точно като всяко друго нещо на Земята.

​

Момиченцето се взря още по-внимателно в топката, а тя изведнъж проговори:
- Какво си ме зяпнала? Ще ме изядеш с очите си? Ха!

Мимето се изплаши и хвърли топката на земята.
- Ох! - изохка топката, защото се тупна и я заболя. - Абе теб май никой не те е учил на добри обноски.

- А… съжалявам - каза Мимето срамежливо и нежно взе топката в ръцете си. - Чудно нещо си ти! Не знаех, че говориш.

- Ми не говоря с всеки… - отвърна снегът. - И да ти кажа, права си - чуден съм, но не и ненужен.

- Не, не съм казала, че си ненужен - опита се да се защити Мимето.

- Да бе, нали чух мислите ти. Чудеше се за какво съм дошъл и каква полза има гората от мен. Ако искаш да знаеш, благодарение на мен тя оцелява през зимата, защото пазя семенцата, заровени в земята, а също и корените на растенията и дърветата да не замръзнат по време на студените зимни нощи. Освен това пречиствам почвата и въздуха и подготвям природата за новия живот. Изчиствам което е ненужно и давам възможност на всичко да започне на чисто и отначало напролет, когато му дойде времето - каза самоуверено снегът.

- Ей, ти си бил голяма работа! - усмихна се Мимето.
- Е, чак пък голяма работа не съм, но работата ми не е никак маловажна. Погледай ме, помириши ме, порадвай ми се с приятелите си, защото много скоро ще си отида.

- О, приятелите ми! – момиченцето напълно беше забравило за тях. - Харесваш ми! Иска ми се да си тук завинаги.

- Да, но нищо в живота не е вечно…Обаче можеш да се опиташ да ме запечаташ в ума си с моята белота и в сърцето си с моята чистота. Така всеки път, когато ти се прииска да започнеш нещо отначало или когато нещо не върви, ще ме викаш и аз ще идвам да ти помагам.

- Ей, благодаря ти! Много хубаво, много мило!

- Миме, Миме! - чуха се гласовете на приятелите ѝ в далечината.

- Ох, трябва да тръгвам. Обещавам, че ще те пазя в ума и в сърцето си. Радвам се, че се запознахме.

- Винаги ще съм там за теб! - топката намигна на Мимето, а тя я целуна и се обърна да търси приятелите си.

Намериха се, а после заедно полудяха в снежните си игри.

​

Снегът сякаш стана още по-чист, още по-светъл и по-блестящ и започна да вали, сякаш пееше радостна песен. Искаше да покаже, че винаги ще бъде в сърцата ни със своята съвършена бяла красота, готов да помогне на всеки, който има нужда да се завърне към своята светлина и чистота.